Да станеш човек е изкуство

Новалис

С т.нар антропологичен обрат, който настъпва в елинската философия ок. VI в. пр. Хр. най-напред в учението на софистите, възникнало като реакция срещу неуспеха на първенствуващата дотогава натурфилософия да отговори на основните екзистенциални дилеми на човека относно мирозданието, философията се отказва повече да дири архето и първоначалото на битието в околния свят, в хармонично установения макрокосмос, дом на всичко живо съществуващо, и поема по съвършено нов и непознат дотогава рефлексивен път – пътя на дълбинното вглеждане в човека и проблематизиране на собствено човешкото – високо и низко, достойно и покварено. Пътя на осъзнаването на човека като микрокосмос, субект и творец, мярка за всички неща и средоточие на всички онтологични смисли. Оттук насетне „антропологичното” философско познание  и схващането за човека и неговия себеполагащ се смисъл и роля в света, ще намери своя връх в етиката на Сократ, а впоследствие, на елинистическа почва, ще бъде реципирано и доразвито в разнородни морални и познавателни модификации от школите на стоици, киници, епикурейци и скептици, докато накрая не премине в теологичната мисъл на първите християнски апологети, където наново ще бъде цялостно преосмислено, цялостно преформулирано, наситено с нови, изконно християнски етични и онтологични интуиции, за да се превърне във фундаментално понятие за християнския мироглед – понятието за личност.

Със своята битийна противоречивост и амбивалентност човекът представлява вечна тайна, постоянен активен въпрос, дилема и проблем. В изказа на Киркегор той е дух и свобода, синтеза от време и вечност, младост и старост. Човекът е средоточие от хармония и хаос, съзидание и деструкция, логос и патос, достойнство и низост, смърт и безсмъртие, противопоставени от неизменното „или-или”.  И от тази гледна точка същността на неговото битие е стояла винаги пред философията като невнятна загадка. Всички измерения на тази загадка се съдържат в неговата личност, в неговото собствено лично човешко, уникално и неунищожимо обладание на собствения аз и на света, което в персонализма на Бердяев още с раждането си за света се осмисля като колапс на детерминацията и обективацията на човека, цялостно изменение на мирския ход и победа на свободата над необходимостта.

Не по своята природа, човекът представлява загадка; не като индивид, част от природата и обществото, той поставя своите нерешими питания, а като личност, склонна към падение и въздигане, към мрак и светлина, към безмерна жестокост и безмерна добродетел.

Не като индивид, направляван от своите физиологични или икономико-социални нагони, а като завършен и непримирим дух, възел от противоречия и проблеми, не като просто-един-обект в разгърнатия онтологичен сценарий, а винаги като субект, винаги като вършител, или ако е допустима една игра със словото – винаги като nomen agentis, като името, лицето, очите на деятеля на екзистенциалния процес. Като субект, който сам търси себе си и постига себе си на фона на обективираната предметна действителност. Деятел, който постоянно се самоизгражда, самопроблематизира, самоусъвършенства, а понякога и самоотрича. Личността е винаги конкретна, винаги ето-на-този-субект, и никога абстрактна, винаги обусловяваща и никога обусловена. Тя е акт на лично творчество на аза върху себе си и върху света. Тя е по някакъв начин изкуство – ars vivendi, ars amandi, ars moriendi или по-точно – тя е paideia, сътворяването на собствен неповторим образ върху матрицата, сътворена от Бог.

Личността на човека е далеч от субстанциалността, която материализмът би и приписал, тя е именно дух, сума от всички собствени мисли, всички изповедни копнежи, цялата човешка воля, обединени в едно неразлъчно и монолитно цяло, в един уникален универсум. Личността не може и никога не е била част от което и да е цяло, от която и да е обективно и природно конституирана йерархия, от едноизмерното цяло на социума с неговата сляпа воля, или дори от цялото на света. Тъкмо обратното, бидейки божие творение, интенциии на личността са безсмъртието и вечността, лицезрението на Всемилостивия и Всеблаг Творец, допира до божественото и обладаването на съвършения упокой и хармония на Царството Божие, което „вътре във вас е” (ев. от Лука). И не светът обхваща в себе си личността, обективира я и приравнява до всички останали предмети под знака на несвободата и дадеността, застиналостта и екзистенциална стагнация без избор, а тъкмо обратното – личността надмогва универсума като го побира в себе си, във волята, устоите и нравствените си императиви. Тук още по-голямо значение придобиват думите на Шопенхауер, че велик е не онзи, който побеждава света, а който го преодолява и те прекрасно биват онагледени посредством личността, възприемана именно като надмогване и побеждаване на света, като живо и уникално доказателство, че той не е даденост, вакуум и поле на робството, задължението и оковаността. Защото всяка личност сама по себе си представлява чудо, а всяко чудо отрича възможността за детерминация и ако нямаше чудеса, които с появяването си на света да свидетелстват, че се е осъществил пробив, спонтанно онтологично изригване от недрата на самото битие, което прекъсва и изменя хода на събитията, тогава светът би останал неподатлив към промяна, а това значи – към прогрес.

Ала личността е и единство на многообразието, пълнокръвно вживяване и емпатия в цялостния разностранен жизнен спектър, ето защо тя е субектен акт, творчески акт, унищожаващ всяка битийна пасивност и летаргия. Личността се самосъздава, тя е по своеобразен начин развитие в застоя, изменение в неизменността, неизменност в изменението. Тя е олицетворение едновременно на всеобщоналичното, изразено във възприемането на метафизически или определени историко-културни универсалии, и заедно с това – на индивидуално обособеното, на собствено почувстваното, на собствено избраното. Пишейки за Платоновото понятие за paideia, М.Хайдегер използва противоречивата, но безспорно убедителна взаимовръзка между гръцкия глагол paideuo – възпитавам и производното му име paidagogos – педагог, букв. „този, който води детето”, за да заключи, че същността на възпитанието, пайдеята се състои в това, че детето, родено едва за света, непоразено от неговите условности и нееднозначности, бива повеждано в образ-ованието си по канавата на вече наложени и възприети общовалидни и общонеобходими битиенасочващи етически, естетически и гносеологически модели, бива въвлечено в проблематиката на съществуването с всички нейни каверни и неосветени ъгли и ведно с това бива насърчавано само да намери себе си там, само да отстои себе си, само да се закрепи, да намери твърдината на своето собствено битие и да я защити. Именно в това се изразява личността, разбирана като интимен акт на себесъзидание, като неведомо, но но заедно с това съвсем обозримо, иманентно на душата, винаги близко и пълнокръвно усетимо изкуство-да-бъдеш.

Християнската представа за личност бива неизменно свързана с представата за личността на Бога. За вярващия християнин личност е преди всички останали Бог, който е винаги „някой”, никога „нещо”. Някой с когото влизам в общение посредством онтодиалога на молитвата, някой комуто се уповавам и от когото диря утешение в моменти на скърби и тегоби, някой винаги до мен и същевременно някой винаги зад мен – недостижим, далечен, безкраен. Самият Бог е личност-синтеза на иманентност и трансцендентност, на близост и отдалеченост, едновременно е и Deus Absconditus на Псевво-Дионисий Ареопагит и Deus Revelatus на Лутер.

Бог е Личността, Онзи Някой, който е винаги свързан с мен, койго не ме изоставя никога, и когото аз не мога и да си помисля да напусна, защото това би значело моментална смърт, както ни казва Св. Августин. Бог е не Абсолютът, разбран като свръхенергийната абстракция на неоплатоническото „Единно”, а тъкмо обратното – Той е Бог на живи, а не на мъртви (ев. от Матея), Той е Бог-любов (ев. от Йоана). Не просто обичащ своите създания Бог, не просто винаги закрилящ паството си пастир, не дори и Бог на любовта или Бог на милостта, а Бог-любов, Бог-милост. Бог, чиято субстанция е любов, жертва, милост. Бог, който се отнася към нас като към Ти, не като към То и към когото ние също се отнасяме така. Творец-любов, който сам изрича Себе Си-любов, открива ни Себе Си-любов и ни пази в часовете на изпитания и ни удържа на ръба на пропастта и небитието, когато самите ние като свободни личности, надарени благоволно със свободата си, избираме пътя на падението.

Личността може да бъде опозната и в нищетата на духа, в чувството за абсурд и омаломощеност пред завинаги смълчаното битие, както се изразява Камю, в жестокостта и егоизма й, в деструктивната й воля за власт, в нейното падение в бездната на греха. На Г. Марсел принадлежи твърдението, че единственото нещо на този свят, което може да бъде погубено, това е личността. Ако обаче се опитаме да помислим по-дълбоко върху него, ние ще видим, че всъщност това не е така. Тъкмо противното – единственото нещо, което не може да бъде погубено в този свят, това е личността. Тя е неунищожима и недосегаема за козните на заблужденията,         защото по някакъв начин е извън света, тя е личност-от-Бога, личност-от-истината и личност-в-истината, тя не е обект всред предметите на действителността, тя не е симулакрум     , тя дори не е и подобие на Бога в нас, а самото лице на Бога, и няма свое детерминирано място, свой даден чин и статут, нейно място е плеромата на битието, свръхпълнотата, цялостта. Бидейки Божие създание, дори в моментите, когато е заплашена от пълна погибел от множеството заблуди на света, пак продължава да бъде, продължава да съществува. Тя никога не може да престане да съществува, да отпадне, никога не може до краен предел да загуби себе си, да бъде погубена в небитието, защото Божият лик в нея я предпазва от това, а никъде Бог не е така Бог, както в душата на човека ни казва Майстер Екхарт. Защото заблудите са заблуди на сетивата ни, не на същността ни и защото на божията истина не съществува обратна по знак, но еднаква по сила лъжа, която да има мощта да погубва. Дори когато човек напуска Бога, Бог, който живее в личността на човека, не го напуска. Ето защо личността е неунищожима.

Вярно е и друго: когато личността пада, тя съзнава собственото си падение и се бунтува срещу него, иска да го надмогне, да го предодврати. И висшата изява на себеосъществяване, на противоборство срещу атаката към битието й, тя вижда в разкаянието, в това да приеме себе си непременно като едно виновно битие, и да не отстъпи ни крачка от него. Бог е гарант за недосегаемостта на нашата личност, ние знаем себе си като съществуващи именно като дошли от Бога, в Бога и чрез Бога, ние обичаме това свое познание и държим на него като на свръхавтентично откровение, и изправени пред чрезмерните екзистенциални дилеми и опасности на съществуването, ние трябва да избираме, ние трябва да творим себе си, винаги и безусловно, винаги трябва да се борим срещу обективацията на света, срещу необходимостта на Царството на Кесаря в полза на свободата на Царството на Духа, за да не избере животът вместо нас, както пише Киркегор. И в тази ситуация извикващата себе си личност-субект, поместила в себе си безкрайността и заедно с това центрирана тук-и-сега в двубой с обективираната действителност, често трябва да поеме по пътя на разкаянието, като извеждащ към Бога и Божието истинско преживяване и приемане. И онзи избор, който бащата единствено завещава на сина си в „Или-Или” е изборът на това да приемеш чужд грях, да понесеш чужда отговорност, да се жертваш в едно понякога несвоевременно разкаяние, но с него да се оттласнеш от етично-устроения от императивите на разума свят, за да преминеш в стадия на религиозното самообладание, което отстои най-близко до Бог. Именно разкайващата се личност е личността, познала изцяло себе си, изцяло саморазкрила се, самоположила се в света като конкретна волева изява и избор, защото чрез разкаянието тя открива тайната на своя произход от Бога, на смисъла на своята безусловна свобода да бъде, на личните си прегрешения и заблуди, ала най-важното – на своята несекваща любов и упование в милостта на Бога и спасението. В религиозното, а не в естетическото или етическо-световото разгръщане ние трябва да търсим недрото на личността, необходимо е именно през неговата оптика да преценим всеки избор, всеки погрешен наш ход или всеки успех, през него да огледаме самите себе си.

Всеки избор е агония за личността. Той е стъпка в самоусъвършенстването, ала и отговорността от стъпката, със свободата си, той носи след себе си последици, колапси, често катастрофи и необходимостта те да бъдат стоически понесени. Тяхното понасяне нерядко донася отчаяние, чувство за абсурдност и отритнатост пред ударите на битието. Тъй като това битие е необезпечено по никакъв начин, то е перманентно конституирано като битие-в-риск, битие-в-страх за нашия собствен живот или за живота на близките ни, личността ни се самополага като център и на двата екзистенциални полюса, тя приема разнородни модуси в своето пребиваване: едновременно се тя бунтува и примирява, търси да се защити и се разкайва, гневи се и е смирена, умира и се ражда под напора на мировата скръб. И личността е винаги динамика, а не статика. И моментът на избор е жизненоважен за личността. Той, ведно с това, че е момент на претърпяване и самоизявяване чрез страдание,  е и момент на себепретърсване и равносметка, компресиране на миналото, настоящето и бъдещето в едно динамично и страдащо „сега”, той е монолог и последно себеоткровение, той е момент в самота, далеч от шума на света, далеч от света на обектите. И той изисква усилие на волята, активност, решителност и целеустременост. Избралата личност е укрепилата се в непристъпността на битието си личност на homo interior, изправила се срещу детерминацията и надмогнала я; субект, осъществил собствения си проект за себе си; доведен до спасителен завършък съзидателен акт на съвършенство, но и на смирение. Екзистенциално избралата личност е победилата личност, изстрадалата света, понесла света, умряла за света и родила се за Бога.